България 3.0

Здравейте. Както ви обещах в тази рубрика публикувам истории изпратени от вас за малките и големи битки с българската действителност. Днес пускам втората история за пример, която ми беше любезно изпратена от etolli:

Много е тежко да се работи. Определено е много тежко. Разбирам го – и на мен ми е тежко. Ама най им е тежко на “дамите”, дето работят из разните му институции, като под институции разбирам и например Български Пощи. За последните ми идва да напиша роман. Хиляди истории за лека нощ, от които и възрастен може да сънува кошмари. Все ми е на акъла оная песен на Metallica “..it’s just a beast under your bed/ in your closet, in your head”. Ей така седят нещата при мен и Български пощи.

Имам да изпращам 8 колета. Налага се, обещах да ги пратя по пощата, колкото и това да вселява ужас в мен. Трябва да отида до близкия клон, който се явява клон 1407, защото не мога да стигна до друг в работното им време. Понеже подозирам, че ще са в обедна почивка, когато и аз съм в обедна почивка, а именно към 12 часа, решавам, че ще отида малко по-късно (очаква ме изненада, но това го разбирам по-късно). Нищо, че трябва да изляза от офиса в работно време. Ще си взема такси и ще съм бърза, таксито ще ме изчака и така.

Преди месец ходих пак да пратя едно колетче. Тогава ме изумиха, като ми казаха, че не мога да го изпратя в кашончето, в което го бях сложила. Или си купувам хартия и го опаковам, или си купувам специална паянтова кутия, която може да се отвори по съвсем лесен начин, но е “специална”. По принцип знам, че трябва да е опакован колета. Преди пращах през Централна поща. Опаковката я правят хората на място и ти си плащаш за услугата. Реших, че и тук е така първия път. Ама не познах. Казаха ми да си купя хартия и да си ходя да опаковам, после да дойда и ще го пуснат. Направо ми призля като си помислих за разкарването.

Този път съм се справила предварително. Всички пакетчета са опаковани в чиста бяла хартия. Три дена лепих, рязах, подлепвах, изхабих един топ хартия за принтер, 1 руло тиксо, печатах етикети, изобщо викам си “не могат да ме пипнат”. Ама за всеки случай вземам само 4 от кашончетата – да не ги затруднявам хората все пак.

Извиках си такси. Сприраме пред пощенския клон в 12 и 30 и аз казвам на шофьора да ме изчака – максимум 10 минути. И влизам. В салончето има 5 гишета и един чичко пазач. Засилвам се към единственото свободно гише, за да питам къде трябва да чакам, за да си подам колетчето. Не съм достатъчно бърза. Или по-скоро не изниквам от засада, лелката ме вижда, че се насочвам към нея и докато си отворя устата тя в бърз тръс се изнася. Аз оставам със зяпнала уста, ама толкова зяпнала, че чак чичкопазачът се смилява над бедната ми душа и ми показва, къде да чакам. Пред мен има 2 човека. Само 2, рекох си. Ей сега ще мина. Знам, че трябва да попълня едни декларации, но решавам да не притеснявам девойката, която работи с пари и да си изчакам реда – докато тя обработва колетите аз ще си ги попълня.

Върла грешка. Но това го разбирам по-късно. С изненада установявам, че двама човека далеч не значи “ще мина бързо”. Хората си плащат парното. Ама не точно плащат, както аз си плащам парното или тока, а по-скоро се чудят какво да платят. Разбирам ги. Не са плащали от две години и сега се чудят защо имат лихви. И това го разбирам. Чудят се и коя сметка да погасят – тази от 2007 или тази от 2006. Разбирам го – то с това парно идиотията е пълна. И девойката на гишето я разбирам. Откача й се устата да обяснява. Става трудно и бавно. Първият човек след драматична вътрешна борба решава коя сметка иска да плати, плаща я и си тръгва. Вторият пристъпва и точно в този момент се появява моят кошмар. С визията на една миличка баба, която в последствие разбрах, че се казва Здравка.

Та Здравка прелита от някое от съседните гишета и невъзмутимо постановява, че е преди мен, просто обикаляла по гишетата. Какво да кажа – възрастна жена, обикаля по гишетата, не е лесно. За какво да се разправям – да минава пред мен и толкова. Нищо, че моето такси ме чака, апаратът цъка, мен ме няма в офиса и не се знае какво мислят шефовете по въпроса и дали няма да ме посрещнат с молбата за напускане. Но нищо, аз съм добре възпитано момиче и следва да се усмихвам и да бъда любезна. Дори и с баба Здравка. Тя гордо застава пред мен. След по-малко от 30 секунди се сеща, че май нещо е забравила на другото гише. Отново търчи натам. От трето гише я викат “Здравкее”, тя отива, бъбри си весело с лелката зад стъклото, обяснява, че е от името на някаква фирма. Почвам да се чудя тая баба дали е толкова зле финансово и здравословно, че да трябва да съм толкова внимателна и любвеобвилна и само да се усмихвам… но все пак каквато и да е, трябва да сме мили един към друг. Нали и аз искам да са мили с мен.

Изчаквам всичките й лудории по гишетата и бекрайните й обяснения. Накрая и аз се добирам до заветната дупка в стъклото, казвам за какво съм и… се оказва че е станало 1 без 7 минути и не могат да ми приемат колетите, защото Дамата е от 1 часа в обедна почивка, а няма да успее да свърши до 1 часа. А на всичкото отгоре не съм си попълнила декларациите. Питам като как очаква да са попълнени тези декларации, като изобщо не виждам някъде да има декларации. Измъква ги под бюрото си, но пак ме осветлява, че няма да се включим с действията преди обедната почивка и аз трябва да изчакам.

Почва да ми кипва. Питам след като съм изчакала всички разправии за парното, за това колко и кога ще плати някой, изслушала съм чинно и обясненията как сина на някой си няма пари, ама ще дойде да плати и лихвите защото сега ги има… или ги няма… глупости без край, но съм седяла и съм чакала, за да не притеснявам никой, плащам си таксито без да опявам, но какво от това.

Чичкопазачът явно е положително настроен към мен и промърморва едно потвърждение с половин уста, че ситуацията наистина е такава. За моя изненада Дамата се съгласява да ми обработи колетите въпреки всичко, като казва, че ще си вземе почивката малко по-късно. И тук настава истинския екшън. Докато тя работи, отнякъде се появява “Лелката” – това е оная лелка от Гишето от Онова време, когато бяхме виновни, че им прекъсваме сладката приказка и люпенето на семки, когато те гледаха лошо и ти се караха, а ти се свиваше като бито куче.

Та същата тази Лелка се появява и троснато заявява на Дамата с обедната почивка, че тя не може да си взема почивката по-късно и че трябва да почива СЕГА, а аз ще изчакам. Разпореждане. Ще си освободя таксито и ще чакам. Отвън! Заповедната форма беше върхът – почти заекнах в първия момент. Вече не мога да бъда любезна и мила, явно отново се налага да викам, колкото и това да натоварва самата мен.

Развиках се – виках колко време е необходимо да чакам, за да пусна 4 колета, трябва ли да чакам всички да се наприказват с баба Здравка, трябва ли да плащам за такси, защото пощата не извършва пощенски услуги, а го играе каса на топлофикация и накрая трябва ли тя, Лелката, да се разпорежда кой кога НЯМА да работи, когато колежката й иска да си свърши работата. Тя също крещи – че обедната почивка е регламентирана, че като трябва ще чакам, че ето аз съм излязла в работно време, а колежката и не може да излезе обедна почивка. Крещяхме си. Тъпо ми се видя, но и аз крещях. И Лелята се оттегли, а Дамата все пак натагадък обработи нещастните ми колетчета.

Надявам се вече да са потеглили. Надявам се и хората, които толкова ги чакат, да ги получат. Защото за това дали и кога се получават колети по пощата ИМАМ какво да кажа. Но е друга история. Която ще разкажа в следващ постинг, когато знам финала. Сега все още преживявам крясъците от обяд, защото изглежда в България всичко се случва когато крещиш. Когато си мил и любезен – на теб ти крещят. Когато се усмихваш – те гонят и обиждат. А после се оплакват от работата си. Защо ли я работят?